Тези, които сме тук, не сме длъжници на "българите в чужбина", нито на техния вот

Покрай промените в Изборния кодекс отново се заговори за българите в чужбина, които пак се оказаха в центъра на дебата. Тази тема се поставя спорадично в българския публичен разговор, най-вече преди избори и почти винаги обраства с клишета. По-кресливата част от страните в този разговор представят българите в чужбина като жертви, които са „изгонени от икономическата разруха от последните години“, или като хора, които са избягали от тегобите на българския живот. Те се описват като безволеви същества, които са били откъснати въпреки желанието си от своите корени и сега българската държава трябва да даде всичко, за да не угасне българската им идентичност.

Това пише Тома Биков за "Филтър".

Най-често споменаваната мярка за постигането на тази цел е да се осигурят всички удобства при гласуването на тези хора, сякаш гласуването е онова, което ще поддържа пламъка на идентичността. Естествено, следват и призиви да ги върнем в родината, все едно тези хора нямат способност да вземат подобно решение и да се върнат сами. На този фон българите, които са избрали да живеят в България, изглеждат леко глупави и вечни длъжници на сънародниците в чужбина, а главната им задача е да създадат условия за завръщането им.

Тези клишета се повтарят не само от политици и общественици, но са придобили масовост до степен на общонароден мит, в който се вярва и върху чиито основания е забранено да се разсъждава.

Подобен разговор е труден за водене. Сбърканата му основа бива надградена с характерната българска меланхолия, която е насочена едновременно към самосъжаление и самообвинение. Има хора, които не се харесват до такава степен, че са готови да се разплачат за самите себе си.

Парадоксално, но факт.

Ако се вгледаме във фактите на живота, ще видим съвсем различна картина от тази, която всенародният мит е изградил върху основата на клишетата. Разминаването между вярването и действителността говори, че трудно бихме могли да направим нещо полезно за сънародниците ни в чужбина, след като не сме в състояние дори да дефинираме правилно тяхното положение.

Първата основна грешка е единността на понятието „българи в чужбина“. Това не е единно понятие, а обобщение, от което не произлиза нищо. Има българи, които са традиционна диаспора, съществуваща от повече от век, като тези в Молдова, Северна Македония, Албания или Сърбия и други, които са родени в България, но по една или друга причина са емигрирали най-вече в Европа или САЩ. Има и трета група, която се представлява от българските изселници в Турция. Все повече се забелязва и четвърта група, която се състои от студенти, които учат в чужди държави, но все още не са решили дали да останат там, или да се върнат в страната. Това е въпрос на личен избор. Има и пета група, която се състои от работници, които само припечелват в чужбина, но като цяло местоживеенето им остава в България. Обобщаването на всички тези хора в понятието „българи в чужбина“ е невъзможно.

Втората грешка, която произлиза от първата, се състои в това, че при публичния разговор за гласуването в чужбина се говори най-вече за групата български граждани, които са емигрирали през 90-те години на миналия век, но под техния знаменател биват поставяни всички „българи в чужбина“.

Обикновено те са „изгонените“, „прокудените“ и „избягалите“.

Важно е да се уточни, че изгонени и избягали от държавата са само две групи емигранти – през 1989 година са изгонени над 300 хиляди български граждани от турски произход, а избягалите са всички онези, които са успели да емигрират нелегално по време на социалистическия период. И в двата случая при напускането на страната и турците, и политическите емигранти остават без възможност да се завърнат до падането на социалистическия режим. Техните истории нямат нищо общо с напусналите страната по икономически или други причини след 1989 година.

В това уточнение се съдържа същността на причините за най-голямата емигрантска вълна в новата българска история, които се пропускат и се подменят с неверни твърдения. От него се вижда, че единственото общо между политическите емигранти, напуснали страната преди 1989 година, и българските изселници в Турция е, че са заминали в чужбина заради резултатите на социалистическия строй. Най-масовата вълна на емиграция, която се наблюдаваше през 90-те години на миналия век, беше резултат от затворените в продължение на 45 години граници, което създаде илюзията за лесния живот на Запад, както и двата държавни фалита от 1989 и 1997 година, които принудиха много хора да търсят препитанието си в чужбина. Тази емиграция обаче беше въпрос на свободен, най-вече икономически избор. Ако около 1 милион българи тогава избраха да живеят и работят в чужбина, други близо 7 милиона предпочетоха да останат в България. Всички – и тези в България, и другите в чужбина, са платили цената за своя избор. След 1989 година никой не е бил принуждаван нито да емигрира, нито да остава в страната. Затова този избор трябва да бъде наричан личен. Не че е бил лесен или удобен както за напусналите, така и за останалите, но е избор, а не принуда.

От 1997 година, благодарение на пазарните реформи и интеграцията в ЕС, икономическото положение в България се подобрява. Доказателството за това е не само регистрираният икономически растеж и ниската безработица, но и фактът, че въпреки отпадането на визите, а отскоро и на границите със страните от ЕС, емиграцията намалява трайно. Дори се наблюдава тенденция за връщане на част от хората, които са напуснали страната. Нещо повече, напоследък се забелязва трудова емиграция към България от други страни. Тази промяна на ситуацията се дължи на усилията преди всичко на онези българи, които през 90-те години избраха да останат в България. Затова те не само не са длъжници на хората, които са избрали да живеят и да приложат уменията си извън страната, но и би трябвало да получат необходимото уважение, че благодарение на тях България успя да преодолее икономическия и социален крах, в който се намираше през 1989 година. Благодарение на техните данъци и желанието на сънародниците ни в чужбина през последните години страната ни отвори български училища в редица държави. Това пък е далеч по-важна стъпка за съхраняване на националната идентичност от безсмисления разговор за отварянето и затварянето на изборни секции в чужбина.

Ако успеем да разрушим митологията около „българите в чужбина“,

вероятно ще усетим, че и те, и ние, които живеем в България, бихме могли да имаме по-различно и по-добро самочувствие по отношение на самите себе си. Самочувствие не на „избягали“, „изгонени“ и „останали от немай-къде“, а на хора, които са способни да забележат и оценят не само недостатъците, но и постиженията си. Ако успеем да преодолеем собствените си клишета, може да се окаже, че българите нито сме жертви на историята, нито сме толкова слаби и безпомощни, колкото се усещаме. Може да осъзнаем, че всеки от нас, по своя начин и със своите жертви и усилия, е направил така, че да живее по-добре, а така е помогнал и за подобряването на общия български живот.